Стоя и се чудя, от кое щеше да ме е страх повече - ако аз можех да чета мислите на другите, или те моите.

Стоим с познати, пием кафе. Казват нещо, усмихвам се без коментар. Темата се сменя.

Хипотетичен вариант 1:
Стоим с познати. Чета мислите на първия, колко му е неприятна ситуацията и как иска да си тръгне час по-скоро, за да опатка онзи сладолед, който държи в камерата у дома си. После щял да ляга да спи. Хммм... изглежда изобщо не му е интересен разговорът.
Прочитам мислите на втория, докато ми говори - те са 1:1 с думите, които излизат от устата му. Дори по-уверени от тях. Той си вярва. Много. Той вярва, че и аз му вярвам. Там не виждам и капка съмнение...
Изчакам вторият да се доизкаже, искам сметката и се прибираме, за да може хем първият да си излапа сладоледа, хем и аз да не слушам глупости. Повече няма да им се обаждам да пием кафе.

Хипотетичен вариант 2:
Стоим с познати, пием кафе. Първият ми чете мислите и решава да поиска сметката. Вторият започва нещо да говори, но се отказва. Плащаме сметката, тръгваме си, а тия двамата никога повече не ми се обаждат за кафе.

Както си е:
Стоим с познати, пием кафе. Казват нещо, усмихвам се без коментар. Темата се сменя. Утре пак ще пием кафе. И в другиден. И в деня след него. И на по-следващия ден. И пак. И отново. Отново. Отново. Отново...